17 ден - 11. 08 събота - хижата в Топчийско - Козичино /Еркеч/ - Емона и морето

17 ден - 11. 08 събота -  хижата в Топчийско -

         Козичино /Еркеч/ - Емона и морето

Най-дългия преход, готови за 100х24, видяхме морето

        Събуждам се малко преди 4 ч., без аларма и будилник. Кажа ли си, че трябва да се събудя то си става. Приготвяме се за тръгване. Смятаме днес да ни е последен ден на похода. Спора от снощи за това тук ли трябваше да нощуваме или някъде напред продължава. Отчитам, че така се губи час, но и сега смятам че за момента това бе по-правилното.

       Тръгваме в 5:15 от хижата на фарове /челници/, до селото. Там ги гасим няма нужда има улично осветление. Има ранобудни като нас, хората тръгват за работа, магазин отворен.

В 5:55 сме на другия му край готови да тръгнем нататък. Хижаря също снощи ни обясни за пътя нататък, докъдето го знаеше. Оживено е все ще срещнем някой да попитаме.

     От триъгълника на шосето тук, целта е насреща с другия триъгълник от гората. Вече е светло. По пътя леко на спускане и североизток, със завой дъга от ниското нагоре на югоизток. В ниското от север има язовир, по прилича на локва, да се къпе добитъка там. За около половин час стигаме до отклонението. Марка има на дърво в дясно от пътя. От тук тръгват поне 3 черни пътя, но лесно се разбира по кой да се върви през гората. По него се върви почти по равно дори леко на спускане на изток, като е пообрасло леко. Няма проблеми да се следи и се върви около 20 мин. Излиза се от изток на „Т” образен кръстопът. Не си личи накъде е маркировката и се налага да я търсим, раниците долу. Единия на север, другия на юг, след около 200-300 м. я виждам на юг сме, обратно. На така забелязвам, че марките се отлоняват малко по вдясно още в гората, ама после.

       Поемаме отново, след секунди от север излиза джип настига и задминава и спира. Този е зелен прилича да е на горското, питат ни дали не сме виждали друг такъв но червен. Ловджии явно днес се събират на лов и се открива отстрел на нещо. Интерисуват се откъде и за къде сме, давам кратко обяснение. Дават вид, че са разбрали и отпрашват.

      Все още сме на границата с гората от изток и вървим на юг. Излизаме на по високото и рязко завиваме на югоизток. По черния път по синури и през тях, през изоставени ниви, овощни градини и лозя. По нататък виждаме на една поляна /нива/ събрани и оставени доста леки коли и джипове. Явно от тук са тръгнали на лов, само някой да не среля по нас. Не вярвам да стане поне някой ни видя и надявам се е казъл, че има и такива хора.

      Успокоява ни и това, че сме на открито и се вижда доста надалеч. Чуваме че се стреля, но хора на близо не се виждат. През това място се преминава за около 20 мин. Излизаме отново на асфалт и шосе, а те остават в ляво зад нас. Спускаме се надолу към седлото по пътя. В ниското и от лаво и север има вила-постройка, беседка и язовир. Насреща и горе покрай пътя на югоизток се вижда ветрогенератор. Откакто стъпихме на асфалта маркировка не се вижда, трябва тук да е.

   Смятаме да вървим на там посоката е тази трябва да е вярна не се връщаме да я търсим.

Минали сме към 1/3 от пътя на там, когато зад нас по пътя се задава кола, ще има кого да попитаме. Да ама някъде в ниското където ние излязохме на асфалта тя отби от него.

Някъде тук ли трябва да се търси с. Подгорец, или ще е малко по нататък някъде.

Продължаваме, колата отби в дясно на юг, ама после тръгна по черен път на изток.

Задминава ни и спира в някаква нива напред на повече от 500 м. под нас в дясно. Ще ида да питам все пак. Изравняваме се. Оставям раницата при щерката и отивам натам.

Виждат че отивам към тях и те идват към мен, в нивата дини-бостан явно ще ги берат.

Отдалеч питам това ли е пътя, вярно ли се движим. Да по него е и след генератора, чак преди селото се отклонявал в ляво. Преди „чамлъка” и над него да минем. Разбрахме се. Благодаря, пожелавам спорна работа и лек ден. Не стига че ме упътиха, а ми и дини ни дават. Благодаря, отказвам, как се носи диня бе хора, тя раницата ми стига и една не мога. Щерката не ги обича, вероятно и заради нея да ги предложиха.” Зян” ще станат.

      Качихме са до генератора. Спускане и към баира и „чамлъка”. Табелата за” начало на населено място”, надписа Сини рид се вижда. Обаче в ляво се вижда и нашата марка. Покрай границата с гората, тя е от дясно, а от ляво е игрището. В 7:38 сме при чешмата над Сини рид. Спора позатихнал пак се започва. Видя ли и с лутане малко, за по-малко от 2 ч. стигнахме. Ей тука при чешмата отвън щяхме да спим. Добре де съгласям се, мястото става, ще знаем за друг път. Ама ще го направим ли пак? Айдее пак си взех беля на главата, не можеше ли да си замълча. Този не свършил, друг.

      Продължаваме след като утолихме жаждата си и попълнихме запасите. На изток пак пресичаме асфалта след селото и по черен път покрай гора от ляво и север. От дясно и юг са храсти, изоставени ниви, наклона е натам към дере. Напред на югоизток и не много близко има стадо овце. Пътя продължава покрай телена ограда от север. Гора, но рехава кория покрай някакво село е явно и камъни като на гробище. Да е на Сини не вярвам остана далеч назад. Доброван, много е далеч овчаря да ида и питам, навярно е.

          Намирам и вземам оплело се балонче от тези като от фолио-станиол с формата на зайче. Върви се по склона почти по хоризонтал на изток. Излизаме на по чисто и трябва да се слезе и прекоси дол, зад него от югоизток и дясно, борова гора северозападен ъгъл на нея. Пътеката си личи че се изкачва нагоре покрай нея, към антена на високото.

      Маркировка има но едва си личи, трудно се държи, но до антената все пак стигаме. След това само основите на 2-3 пилона от зимната и до там. В дясно е през обрасло дере и нищо не се вижда. На североиток има път. На високото в дясно и близко до нас под гората се е разположил катун роми. Възрастни не се виждат, но скоро сме обградени от цял орляк малки деца. Бате дай- какво бе, балончето ли, сочат го. Бях забравил, че го вързах на раницата. Давам го и започна борба кой да го вземе, забравиха за нас.

      Завиваме по пътя на север и след 300-400 м. излизаме на шосе-асфалт отново. Маркировката я изгубихме изчезна. Останките водеха в тази посока, ама дали не завиваха през дерето не се вижда. Шипки ниски храсти обрасло не ни се завира там. Даваме по хубавия път вече надолу, после пак нагоре. Настига ни и задминава бус, махам му да питам не за стоп, подмина. Спря и връща назад ще стане работата. Питам. Да това е  пътя на правия сме да продължаваме нагоре по него, ама не каза докъде. Пък след малко там на високото кръстопът, шосето от запад на север, черни на юг и изток. От ляво пейки чардак, има спряна кола но няма никой в нея, навярно ловджии. Оглеждам на по 100-200 м. и трите пътя няма и следа от марка, сега вече накъде.

Пътя ни е на изток, значи на там трябва да сме, така да е поемаме. Леко надолу на спускане през гората. Чакълирано, но се върви лесно, а и е широко като по просека. Насреща ни се появява човек, е пак късмет ще има кого да питаме, дано да знае. По-късно като се приближихме едни към други, поздравявам, отговарят и питам. Така е. Вече сме се изравнили и спираме да продължим разговора. Обяснява човека, знае. По пътя до ниското, той завива на ляво, вижда се и от тук. На дясно също има път, ние сме на там. Като сме хванели по него ще излезело белязаното. Благодарим и лек ден и път.

    До ниското е в гората, но след завоя в дясно се излиза пак на открито. Отново ще сме през изоставени ниви, овощни градини и лозя по обрасъл черен път на югоизток. На по-малко от километър след завоя има каруца и спънат кон да пасе, но човек не се вижда. Докато се чудим да викаме или да си продължим, той излиза от храсталаците от север. Отново ни се обяснява и пояснява. Все по този по утъпкания с коловозите и ще стигнем. На въпроса ми близо ли е или има много още. Отговаря че зависи как вървим. Хубаво си вървим добре, спори ни крачката. Близо било, ама не съвсем имало си още път до там. Вижда се че пътя все на югоизток ще навлезе в гора. Все по откритото и равно, но пак е като по било. Преди да стигнем гората изведнъж от дясно запад се появяват и марки.

     Дали от тук и някъде на запад да се търси от къде идва пътеката. Все е такова обрасло и с ниски храсти и там откъдето я загубихме. Важното е, че сме пак на нея, може и да сме пообиколили малко повече на север, но поне беше по хубави пътища, а не в драките. Продължаваме по маркировката, след малко завива на изток и навлиза в рехава гора. Сега гледаме да отхвърлим още някой километър, не знаем докога ще се следи и дали няма да я загубим отново. Пътя е обрасъл и с голяма трева но си личи добре и сянка пак. Справката и с другата половина от семейството, потвърждава, че точно тук се губят марките, то си го знаехме, но проведохме консултацията и ако няма нещо ново излязло.

     Подсичаме от запад на изток северно горист хълм-височина която остава от юг. Пак не се виждат марки, би трябвало да е пак на изток. За всеки случай правя проверка на юг по пътя, няма да е натам. Обратно към раниците и дъщерята. Нататък ще е, на изток. Към

височината насреща леко в север. По е открито, но има дървета на които може да се сложи марка ама я няма. Точно в това е уловката понякога, както си върви в някоя посока и изведнъж се прави рязко завой. Би трябвало да има като предупреждение нещо или пък марките да са по на близо една до друга и лесно да се следят. Някъде е така.

       Сега в началото на горичката, марките се появяват пак, което ни успокоява за сега поне.

На верния път сме. Прехвърляме височинката. Почти е равно леко на спускане в рехава гора. Засега марки има тук- там на сянка сме, че на открито си е вече доста горещо. На изток един, два завоя, на североизток. Зад нас се чува буботене, настига ни и ни задминава трактор. Махам да спре искам да попитам още колко път има до Еркеч. Ама не спира, подминава ни като спирка, бърз влак. За да не спира е едно от двете, много близо или пък далече. Надявам се да е първото, а щом има трактор, вероятно е така.

       На североизток през борова гора. На качване отново. Ниска е планината ама пак си ги има тези надолу и нагоре, вече си му свикнахме. Но видим ли нещо по-високо, очите се плашат, но краката си знаят работата и скоро всичко е зад нас. Отиваме към билото на север. От там по равното на изток, леко сме от север по склона. „Няма ли да дойде това село вече, ама то коза не се стига така лесно. Прехвърляме се от юг на открито. Гледка.

Най-сетне МОРЕТООО. Целия Бургаски залив пред нас. От Слънчев бряг до Созопол. Всичката умора и тягостност изчезнаха в миг еуфория. УРААА ще успеем.С трахотно е. Явно нарочно е избрано това място, да се достави тази радост на пътешественника.

    Завой през билото на североизток и селото е долу. Започваме да слизаме към него. Какво ли е пък ако си на обратно. Отгоре ще си кажеш, кога ли ще се видим пак море. С тъга.

Има си пилони от ЗКМ и по тях се ориентираме. Иначе е открито с много пътиша и пътечки и сипеи изровено е доста. На север отново има голям катун на роми, но е далеч.

     За около 10-15 мин. слизаме от високото в селото и още толкова до площад с магазин.

То е като 3в1 - Бакалия-магазин, кафе-ресторант-механа и предлагат нощувка-хотел, както разбрах. Поръчваме си обяд, пазарим си това което ще ни трябва за още ден напред, че знае ли човек какво още ни чака въпреки че края му се вижда вече. 

     Вземаме по бира и за мезе и сядаме в двора на сянка. Попитах жената дали ще може да ни упъти за нататък. Няма ла си и представа, но собственника ще дойдел след малко, а той вече знаел и ще ни каже. Докато чакаме за обяд, ударихме биричката, че после още по една с него. Собственника и той ни даде, подробни напътствия с чертеж, чак до кулата на Прогледец/Бакаджик има и тук/. Щом до тук сме стигнали ще успеем вика.

     Отвори се и дума за тези минали приди нас. На спътниците ни уредил каруца с магаре да ги вози до някъде. Значи Косьо е успял да си осъществи мечтата. Любчо с колелото е спал тук отвън на двора. Митко миналата година минавал и сега отново. Имало и други.

Показа ни и човека возил познатите ни. То доста хора се изредиха май да ни огледат.

      На високото пред селото да сме били към 11:05. там където видяхме морето. До и 15 влязохме в селото. Беше минало и 25 но нямаше 30 като спряхме пред магазина. Стоим час и на 12:25 отново тръгваме. Не сме се бавили много. По указанията през селото. Но то през него има марки. Посоката за целия ден осноно е все изток или на североизток.

     Времето май ще се разваля. Заоблачава се подухва, така познатия ми режещ морски бриз. Насреща ни се задава дълга колона от джипове, към 15 на брой приблизително. Чужденци на разходка, времето не е подходящо за плаж, но е точо за такъв излет.

    Заснемат по пътя с фотоапарати и камери, от всякакъв модел и калибър, атракцията.

Предполагаме, че ги водят на обяд в заведението където бяхме преди малко и ние. По пътя са се наредили на сергии доста от местните възрастни жени и предлагат произведени от тях самите неща. Типична картина за курортите ни в цялата страна. Плодове и зеленчуци, мляко прясно и квасено, мед, ядки, сушени плодове. Различни видове нашити карета, дантели и бродерии, терлици и престилки до цели нар.носии.

       Ние пък се оглеждаме за това да разберем къде тук е турист.спалня и пътя към нея.

Всеки луд с номера си. От всичко може да се види като в зооградина сме в страната си.

После нямало да идват чужденци, ще идват такова чудо го няма никъде, в натура. След завоя на изток от читалището, кметството, центъра слагаме дъждобраните, вали. Излизаме в източния край на селото, бе то си е доста голямо и чисто българско село. До срещу табелата за начало и край на населено място има направена кула-пилон от дъски и отгоре се вее трикольора ни с надпис „Еркеч”, а не Козичино, така го знаят.

       От дадените ни обяснения бързо се ориентираме по кой от пътищата да поемем сега. На останките от пилоните от ЗКМ са забити върлини, някъде привързани и ленти личи си.

Поразясни се почти спря да вали, прибират се съоръженията, но да са под ръка. Пътя е утъпкан. Асфалта завива в дясно и на юг, а насреща ни се разделят 3 черни пътя. Точно както ни е казано маркировката е по този в средата. На североизток с леко и плавно изкачване към ридчето насреща и по него на изток по билото, гърбицата му.

Поредица от слизания и качвания отново и на 13:20 сме на асфалта на Дюлинския проход от юг. По пътя насам имаме отново среща с джиповете. Ние ли сме атракцията им или съвпадение нещо се получи, че се засичаме по пътищата. По него до превала му от север, след нов завой по черен път на изток. Тук същите джипове от преди малко ни настигат и задминават. Малко северно под билото сме и по границата с гората, тя е в дясно от юг, на север открито. Отначало е с леко изкачване, после почти хоризонтал, лека дъга завой по склона отворена на северо-запад по скоро. Кулата се вижда навлижаваме я вече, но е далеко все още. 

    Слизане и навлизане в гората. Пак препръсква, сръмнината се увеличава, а вече си вали кротко. Става лепкаво, кално, трупа по ходилата, трудно гежко за ходене, но е на места само. Набива си стабилно, наклона се увеличава още. Не е студено, по-скоро е тежко задушно.

Загърмя, засвятка се, притъмня доста. Джиповете отново ни настигат и задминават. Ние се гласяхме за снимки горе, но както се излива вече едва ли ще можем. Колкото повече се приближаваме още по-силен е дъжда. Излизаме от юг на кулата. Джиповете тъкмо си тръгват от тук, повече нататък не се засякохме. Получава се дъжда почти спря. Снимки.

    Кулата е от ляво и север .Пак ограда военен обект. Бе те тия „увенни” са си превзели всички най-хубави върхове и точки и не дават пиле да префръкне, а камо ли турист. В интерес на истината почти никъде не сме имали проблеми, по скоро ни помагат.

    Прибираме апарата на сухо, че отново взе да ръми, но си направихме снимките добре.

Покрай оградата и стълбовете на електропровода е доста стръмно спускане за кратко към асфалта долу. Той ни отвежда в призрачното село Плазовец. Има хубави и нови вили, но и доста необитаеми къщи и такива пред разпадане. Хора така и не видяхме по цялата му дължина от запад на изток. На 14:35 бяхме при кулата горе, а на 15 ч. сме вече в края на селото от изток. Все си продължава да ръми тихо и кротко набива. Поглед назад. Някои от вилите направо изглеждат като замъци, големи контрасти и пусто.

    По асфалта се оглеждаме за отбивка в ляво и на север. Такова отклонение се вижда да има през ниското чак отсреща като вземе да се набира височина, не се забелязва друго.

Все пак се оглеждаме да не пропуснем отбивката. Излиза си че е точно там има си знак.

Точно преди гората в ляво на североизток. След малко има и бариера на север между боровете и отново по път в гората на североизток, очакваш гора вече да няма, ама има.

     Преминава се покрай пчелин. Вътре в ограденото има пилон от ЗКМ. Това за бариерата и пилона напълно съвпада с това което сме чели и разглеждали като снимки. Така бе и на повечето места до тук, информацията е вярна и много помага да разбереш докъде си и какво те очаква нататък. Щом успяхме да стигнем до тук, значи добре се справяме.

В гората има доста черни пътища от някъде и за някъде, но като се следи маркировката може да се премине без проблеми. Не, че не е оскъдна и остаряла, но е добре че я има. Заобикалят се някои паднали дървета, като трябва да се влезе и в гората за кратко. Опита вече го имаме не представлява проблем. Няколко слизания и качвания, посоката както и до сега. На места е почти север, а другаде изток със завои и дъги, както и до тук.

По едно време излизаме на височина и на открито, вятъра духа срещу нас. Гледката е.

Трябва да се премине през седло поляна, от дясно ловджийско чакало, а от ляво и запад са хранилки. Това цялото място е заето от стадо диви прасета с малките си. Казвам стоп.

Щерката се готви да снима докато не са ни усетили, а аз приготвям пиратка и кибрит.

Толкова животни видяхме до сега все не успяваме да ги хванем, това е момента давай.

Питам засне ли ги заснех, ама сега като гледам ми то почти нищо не личи, а имаше време да не се бърза. Паля пиратката и я хвърлям зад нас не към животните. За отрицателно време пълната поляна опустя. Можем съвсем свободно да си преминем.

    До тук на места се мярва и ограда на дивечовъдна станция, после на още няколко места.

Накрая се върви може би някъде около час все покрай нея, общо стават към 2 ч. някъде. Все по осезателно се чува буботене, шума от преминаващи коли. Наближаваме явно и скоро ще излезем на Поморийския проход. Започва слизане появява се друга бариера.

      Дъжда бе почти спрял при предишната на отклонението след Плазовец, но до тук все си преръмяваше за кратко. Дъждобраните бяха свалени но под ръка. Сега вече е чисто. Излизаме на асфалта. В ляво портал и надпис Ловен дом. Това ще да е месн. Горската барака. Вода не ни трябва, няма и да търсим другите пътеки. Решено е за час по шосето.

      На север срещу движението да виждаме идващите коли. Някъде където е по широко и може да се върви по спокойно, преминаваме и от дясно, но основно сме от ляво. По едно време от идваща насреща кола се бибитка здраво, явно някой ни е разпознал. Правим догатки, ако са били спътниците ще звъннат. Друг е бил. /Вече сме на ясно кой./

    Оглеждаме се за маркировка все пак. Има тук-там на много рядко. Проблема е трафика интензивен, натоварено събота след обед и все ръмя до отдеве, кой стои на плажа в такова време. Само е за разходки на някъде си. Превала на прохода е някъде точно по средата на цялото това време за което сме по шосето. От 17:40 до 18:40 в лудницата тук.

     Разклона е добре маркиран, трябва да блееш много за да го изтървеш. Точно както е описан. При ляв завой на пътя той е в дясно почти право на изток. Спираме почивка. Имаме компания 2-3 каруци и коли с роми също почиват. Поздравявам и питам за пътя.

     Все по този е личи си по билото основно. Било към 8 км. някъде до Емона. Смятам за 2ч.

Значи някъде към 21 ще стигнем по светло още преди здрач. Дори да закъснеем сме там. Щерката няма търпение давай, ако бе сама навярно щеше и да бяга до там. Спокойно бе човек, уморих се много, трай още малко ще стигнем, ако не тази вечер утре се къпиш.

     Почти на изток е вече основно. Следва се релефа, горички, открито, пак слизане и качане, но и по равно. Уж слизаме към морето, но всяко малко дори качване тежи. Щерката се стрели бърза напред, абе и аз бързам, ама сили нямам вече. Все по-често спирам за почивка, излезе ми душата. Нарочно съм се бавел, не е бе ти много бързаш.

    Подкрепяме се с вафличка, бисквитка, парче щоколад, зобвам и малинка-капинка от време на време. Голям зор ми дава нагорнишето и чедото уморено но стиска зъби. Още малко, помага и торбичката взе да носи от време на време. Стигаме до катун. Пак питам. Близо е бате 2-3 км. не остана, то и кулата на последния връх близо, ама има си още.

    Няколко слизания и качания още, някъде под кулата от запад сме изгубихме я от поглед.

Часът към 20:40 последен връх, с последни сили, огън не остана, ама и ние свършихме. Вадим лампите да са под ръка, но до последно си караме по здрача чак докато се мръкна. Не се изкачва чак до горе, отива се на подсичане от север. Там някъде като се изравнихме с най-високото се наложи вече да палнем ламбите. Светлините горе се виждат на кулата. Пътя е хубав завива на североизток и излизаме на открито няма баир.

   Светлини и вляво и дясно, накъде ще е няма да е на север, на югоизток ще е по склона.

Виждат се светлинки на близо. Но нещо друго грабва окото, фара, фара свети, моретооо. Натам по склона с дъгичка слиза се бързо през гората под въра и по реброто му надолу. Точно в 21:15 сме до първата къща от селото, вече се вижда цялото в светлини под нас.

Поемаме вече по улицата на долу. Това кога ще ходим до фара се обсъждаше почти през целия ден. Знаехме, че вероятно ще стигнем по това време тъмно, не си струваше да се мъчим да ходим на там. Остава за сутринта.

     Сега трябваше да намерим къщата на приятелите на наши приятели да им гостуваме.

В 21:30 сме при кръчма в горния край на солото и питам за тях, чак долу последна къща. Семейство възрастни хора, май ще е по-добре да не ги безпокоим, ако светят и са будни все още да. Слизаме, но докато стигнем е минал час, хората явно са си легнали.

За това, че вече сме пристигнали, разбира се веднага се обадихме в къщи. То почти през целия ден поддържахме вече връзка и знаеха до къде сме стигнали. Радваха се заедно с нас. Утре вечер ще се видим отново. Сега да потърсим място за нощувка, ще се обадим.

Видяхме на слизане къщи за гости, питахме и за хотел- ресторант имало. Видяхме го накъде е долу горе и с питане стигаме. Ще ни настанят няма проблеми. Вечерята е по-важната. Оставяме раниците и избираме маса. Къде? На терасата с изглед към морето.

То в тая тъмница не се вижда кой знае какво, само движението на фара ни стига. Първата работа е да свалим обувките и се  чувстваме на седмото небе. Поръчката. Краката направо цвърчат от огъня на плочите, голяма благодат е да шляпаш бос.

Аператив, ракийка не много 100 гр. за здраве и от любимата салата зеле с моркови. За вечеря, разбра се скара пържоли с пържени картофи и биричка.Това ни е Гала-вечерята. Десерт после ще си вземем всеки от любимия си сладолед и това е в общи линии.

Измиваме се, ръце и лице докато чакаме аператива. НАЗДРАВЕ ЗА УСПЕХА. Край.

За утре ни остана само най-сладкото, „черешката на тортата”, разходка до фара и да си метнем камъчетата в морето. Налице са си не сме ги загубили, като си лягаме ги вадим.

Следва дълъг но щаслив и радостен разбор първо за този последен, най-маратонски ден.

Тръгнахме приблизително в 5:15 стигаме до селото в 21:15. Пет до 10, до 21 са общо 16 ч. и още един в селото стават 17 от тях чисто ходене – 2 за обяда и почивките -15 ч.

Изминато като разстояние е може би някъде около и вероятно над 77 километра - 6-ца.

С този си ден май вече сме и готови за 100х24 догодина, такива са плановете от сега.

Ще трябва да се тренира, друго си и тук на малките височини, като време и километри

добре. Вероятно ще се справим, не се знае, дано да се получи, трябва да пробваме.

Прехвърляме лентата на първия ден и докато допиваме аператива, а после през време на вечерята и целия ни поход, за колко работи се сещаме веднага, други идват после.

Къде остана Петрохан, Тръстеная, Мургаш, Кашана, Ехо, Добрила, Тъжа, Бузлуджа и по на-близо Предела, Чумерна, Котел, а Караборун -Върбишки, Ришки, та на Топчийско.

     Спомняме си и за това, когато ходихме за първи път на КОМ. Отдавна беше, но тогава си казахме, че ще го направим и вече е факт. Търсехме още и още информация. Картите и с тях как се снабдихме. Моите походи и обсъждането им. После и заедно преди да тръгнем. Всичко това, взето заедно по всяка вероятност даде принос към успеха ни.

   Важно бе и че желанието бе голямо. Третия и четвъртия ден, най-критични Мургаш и до Кашана. Бурята преди Юмрука, след Дерменка. Престоя на Добрила. Пак Караборун, ами ада на „сухото дере”. Мъглата и дъжда, но успяхме. Следващия път от Тимок или Връшка чука. Това че ще има нов вече е ясно. Да видим само кога ще му е времето.  

       Край нямат обсъжданията, краката още тръпнат, но огъня в стъпалата е намалял вече.

Сещаш ли се за това, за тук, ами там как беше, май някои моменти на първо време съм дори забравил, но ще се сети човек, като вземе да си го опише. Изстрадано, изживяно не се забравя така лесно. А това да преминеш пеш открай до край по Балкана никога-КРАЙ. Похода ни приключи, но живота продължава и дали е наистина край, а не НАЧАЛО. По вероятното е, че всичко май тепърва започва. Най-вече ходенето по баири.

Плана за утре когато станем. Няма да гоним километрите вече. Приятна разходка до носа и фара. Къпане, да се цопнем в „ голямата локва”. Закуска-по скоро ще е обяд май. Смятаме до Елените пеш за отпускане на мускулите, да не се схванем след натоварването. От там ще му мислим. Ако има автобус към Слънчев бряг и за Бургас.

        Минава 23 ч. май е време за десерта и да оправим сметките тук. После си вземаме и раниците и ни водят към стаята, апартамент по-скоро, с тераса към морето, остава да не е. Пожелават ни лека вечер. Май всички в заведението разбраха, че сме направили похода. Въпреки, че не сме го заявявали. Явно е видно, личим си отдалече навярно.

     Докато оправям багажа, чедото е в банята, мръсотията от деня и похода да падне. После е и моя ред, то и винаги си е така де, тати е последен, каквото остане. Въпреки, че е последна нощ, все пак не оставяме нищо не изпрано. Нищо, че утре или най-късно в други ден, целия багаж, барабар с раници и обувки ще мине през вода и съпунка.

Простирам и аз моето отвън и е време за сън. Новия ден вече е започнал, минало е полунощ. Преди това не забравям процедурите си, на сутринта ще ги има пак. Пожелаваме си лека нощ, утре вечер вече ще сме си в къщи, това е последна нощувка. Трудно се заспива след толкова емоции, но и умората си казва думата накрая.