понеделник, 9 февруари 2015 г.

18 ден - 12.08 неделя - Емона - Фара - Елените - Слънчев бряг - Бургас и в къщи

18 ден - 12.08 - неделя  - Емона - Фара - Елените - Слънчев бряг -  Бургас и в къщи


Търси се марката отново…


Епилог


       Нощувката е като за последно. Луксозно. Добре си отпочинахме. Нещо и като награда. Да покажем най- вече на себе си уважение. Доволни, радостни и щастливи, но най-вече здрави е с някоя дръскотина и синина. Няма ме никакви проблеми с травми и рани. Почивка от само ден ни е нужна за да сме в релси. Най-добрата отпуска и лято прекарани по най- най срахотния начин на макс…

      На сутринта въпреки късния час на лягане, или пък легнали в ранни зори по вярното.
Още в 6 ч. сутринта сме се наспали, ама си е истина, събуждане без будилник и аларма.
Тоалетна, баня и отново са процедурите, навик, привичка, задължение, но ги правим.
Ефекта, това че не ни боли, можем да се движим, няма схващания, готови за дубъл.
Спира ни времето за отпуска и разбира се финансирането на такова начинание.



    В 7:10 излизаме за последната си мисия и преход, най- късия приятен и вълнуващ. Да стигнем фара, брега и морето. Да изпълним ритуала по хвърлянето на камъчетата. Това
да се документира, снимки. После вече ще се печем на слънце, светло е, но още го няма.



    Спускаме се по улицата бързо надолу и към края на селото. Спирам се за малко пред къщата на хората които търсихме снощи. Все пак трябва да им предам поздравите, които им нося. Запознава ме се. Благодарят ми, завързваме разговор кой как е. Здравето е най-важното. Получавам напътствия как и откъде да минем за да стигнем до морето. Разбираме се като се връщаме да се обадим и си поговорим повече, че щерката пое нататък доста бързо. Няма какво да ни тежи сега, раниците са в хотела. Хвърчим си.



      Пътя е малко в ляво, а ние караме направо и напряко по животински пътечки напред.
За известно време имахме за спътница, жена излязла на разходка, съвпаднаха пътеките.
Ние обаче сме като подгонени от вятъра, но този който е в нас от толкова дни. Сега си бушува с пълна сила. Едно, второ, трето дере, шубраци и дървета, стръмнини река са  преодоляни на един дъх, без проблеми нямаме спиране. Пред и под нас скали и морето.



Дори Фара е зад нас от запад. Три пъти УРА, УРА,УРА!!! Камъчетата и фотото давай.
Най- напред чедото, че е нетърпеливо. Три-четири пози, айде сега и на мене на портрет.
Камъчетата бавно и внимателно, щракане, стана. Повтаря се и с бащата за спомен. После на самоснимачка, трябва да има и обща разбира се, толкова път и да няма точно тук.



Реших да се пиша, честен и се обадих на бодигарда. Така и така викам му направихме го похода. Той като се развика от къде минахте, тук е забранено, военна зона охранява се. Да сме се махали бързо. Стана тя „храни куче да те лае”. Спокойно бе човек и аз съм бил в казарма. Те ти пътеката от морето, нито има ограда нито нищо. Ако не ти се бях обадил щеше ли въобще да разбереш. Изтрийте снимките. Не сме ви снимали нищо от съоръженията и въпреки това ето виж изтриваме и с фара, където са стените и ние. С крив човек на глава не се излиза, но го и разбирам пази си хляба най-сетне, съгласявам се. Работата си я свършихме вече и излизаме от зоната му, да миряса. Та към другите, които ще отидат нататък. Свършете си работата без да ви разберат.

    Разсъждаваме обаче за простотията на управниците по пътечката към морето. Какво ще пречи да се остави малко място тук за туристите? Все пак е край на международен път. Спокойно може да стане място и за атракция без да се пречи на другия. Пък и няма кой знае какво да е секретно точно на фара. Поделението е по нататък, а във Варна и Созопол, къде са точно в града при многото хора и всеки е свободен да си щрака. Дрън.

   Специално за мен техниката пък не представлява никакъв интерес, запознат съм с нея.
За туриста е важна природата, това го интерисува и затова е тръгнал за удоволствието.
Тук дори и една малка беседка или дори само пейка за съзерцание би вършила работа.




Слизаме на брега и отново снимки. С темата от преди малко край, да не си разваляме деня.
Времето е както и през целия поход. Все едно е като на филмова лента на бързи кадри. Мрачно беше, изчисти напече, вятър, пак притъмня и слънце, облачи се ще завали. Пък стават едни снимки страхотни, от всичко това при морето, много е яко, направо мечта.




     На фара бяхме преди и малко след 8 часа. До 9:30 си почиваме при морето и в него.
Пообиколих по брега малко, на такива места водата изхвърля и оформя интересни неща. Открих клони и останки от дървета с форми на животни и птици. С малко оформяне ще се получат чудесни сувенири за спомен. Сега вече мога и да нося багаж.

     Отново снимки и вече смятаме да си тръгваме. Започваме изкачването, но този път на север по брега. Смятаме сега пък да се приберем към селото по пътя, като кръг се получава. С бързането приключихме сега бавно и спокойно се наслаждаваме на гледки. Снимка при последното дърво по пътя на което има „бяло-червено-бяла” маркировка. Дори ни става леко тъжно, а колко ли време ще я търсим още, дали няма да е вечно за постоянно. Тепърва ще се усеща колко ни липсва. Признаците за „болеста” са налице.



     Спираме се при хората от преди това, възрастни хора са имат нужда и от внимание и уважение. Разговараме вече повече време. Стана дума и за това, че вчера а и оня ден сме изминали доста километри. Като го минавали това разстояние и те в началото го правели за 2 дни, но после успявали вече за ден. Сега вече им е трудно доста са възрастни.

       Забелязваме че жената има проблем с пръста на ръката си превързан е. Питам нещо е набрал. Предлагам да им дадем от нашия мехлем, вече нямаме нужда, а е останало ще им стигне, за да се излекува. Няма да се връщаме отново към тях, мъжа ще го вземе и после пък ще си и пазари от магазина. Тръгваме към хотела, като по път ни обяснява и показва от къде да минем и как да се ориентираме за да стигнем до Елените. Слушаме. От къде трябва да минем, как да го държим и кой точно е черния път, да не объркаме. Така стигаме до вилата-хотел. Даваме мазилото и се сбогуваме, ако пак дойдем да се обадим. Сега и на обратно пак поздрави да носим. Предадени са до края на деня.




       Минало е 10 часа като сядаме за закуска, пак на същата маса от снощи, но е с гледка.
Закуската е страхотна все едно сме си в къщи, домашно приготвена специално за нас. Останахме много доволни от хората тук и посрещането. Изпращат ни и с храна за из път като подарък. Вземаме си довиждане и с тях. Навярно пак тук ще отседнем някога отново. Станало е вече 10:40 когато тръгваме. Искаме или не време е да се прибираме.

      Пътя ни е покрай църквата, спираме. Ще поразгледаме, а и да запалим по свещичка за здраве и от благодарност, че „дядо божи” ни е закрилял по пътя ни до тук и пак да е така. Не сме вярващи, но природата си е сила. Оценяме, че всичко си мина добре. Не сме били чак такива „големи каръци”, но и „калитковци”/късметлии/ чак много също. Успяхме да завършим и сме здрави, това е важното. Перипети имаше не всичко е на 6.



 
    Пътя ни вече е от изток на запад. Излизаме от селото и по пътя и склона с дъга на юг. Да държим този по хоризонтал, нито към морето, ни към високото това са указанията. Пътя е утъпкан и личи има други пътища, но тук вече няма маркировка. От придобития опит или пък така се получи, но не сме се лутали, все сме на верния. През повечето време е все доста горе и високо от морето в гората. Има и някои открити места и полянки. Следва се релефа на месноста, слиза се към деренца и се излиза от тях по склона към следващия рид.



      Дъгите които се описват са все отворени на юг, има най-малко шест такива дерета по пътя. Още в началото след първото срещаме възрастен моторист и мотора е такъв, но си върви здраво, навярно е някой местен. По нататък и среща с АТВ-та, някъде 8-10 на брой засипват ни с прахоляк, не че вече нямаме достатъчно. Доста пъти се засичаме отново с тях по пътя. При едно от поредните ни викат,  ” ама вие доста сериозно и добре се движите, поддържате завидно темпо.”  Не можах да им отговоря, отминаха бързо. Движим се при това с темпо за разходка, за отпускане, отмора. Де да беше като вчера, тогава да ни бяха видели, това исках да им кажа. Натрупания опит си казва думата, а сега направо я бяхме дали „на уволнявка”. Вече на последното дере преди Елените се слиза чак долу до морето, е не съвсем, но ние отидохме и се върнахме. Заливчето си е хубаво, приятно за пикник, за плаж не става с много камъни и чакъл е. Няма никакъв пясък там. Реката сега е суха, но навярно при дъжд ще е трудно да се мине от тук. Реално от целия път само това слизане и качване е по натоварващото, другото си е просто километраж, с някои по-хубави гледки. Взехме го за 2 часа.



       Към 12:30-40 вече стъпихме на асфалта. Още със стъпването и презрамката на раницата се скъса. Представи се отлично „ стария другар”, точно навреме „сдаде фронта”. Сега вече не е проблем то не остана вече носене, на една презрамка ще изкарам до в къщи. Доста е застроено тук, има зеленина, но е изкуственна, естественната почти я няма. Много променливо и нестабилно време. Напече, ориентираме се към плажа, да се топнем, а то точно тогава взе да вали и тук „ ни върви по вода” и до края на лятото. Все пак дъжд не дъжд, така и така сме мокри, няма повече къде топваме се де. Отиде си и още час.




Минаваме и през магазин, ама си се чувстваме странно и не съвсем на място. Не устояхме на изкушението за вафли, газирано и сладолед, а и да влезем в” маркет”.

       В 13:50 хващаме минибус за Сл. бряг, има си редовна линия и разписание, от и за там. Трафика повече от натоварен с големи задръствания и опашки. Отчитаме това, че е неделя след обяд и при дъжда който се излива навън, но ние сме си на сухо вече. Въпреки че е близо до нас, в Сл.Бряг не бях стъпвал от доста време. Много нещо е застроено, но бързо се и ориентирах все пак. 14:30 се добираме до автогарата накрая. Все още вали, но вече само прикапва почти е спряло, докато чакаме за Бургас и това стана. По пътя насам щерката си уговори среща с приятелка, работи тук през лятото. Чака ни детето, оставям ги да се видят и поговорят, докато разбера кога имаме рейс. Познават се от деца, заедно израснаха, приятели сме си двете семейства, комшии. Не чакаме много автобуса е в 15:50. Дали, за да избегне задръстването или му е такъв маршрута, но минаваме през Ахелой, Трънково и Каблешково да стигне Бургас.

Влака ни е в 16:50  от гарата, а слязохме на автогарата до нея. Имаме време за разходка.

    Давай по главната, абе 20 дена ни е нямало, гледаме за нещо ново, няма все си е така.
Ние обаче се чувстваме като паднали от луната, познато, но странно, като извънземни.
Вътрешно си крещим, „ИСКАМЕ СИ ПЛАНИНАТААА…”, а и търсим маркировката.
Изпитваш това чувство, но е нищо когато си за 2-3 дни. Сега се усеща в пъти повече и чак е някак си по друг начин странно. Дали ще е така и след следващ дълъг преход.

    Май сме и поогладнели вече, вземаме си и пица в доволно количество и тя ни липсваше. Разговори с жената и сина. Обаждаме се на Станислав от Кашана и Мечо. Вчера се чухме пък със спътниците, те приключили на Емона предния ден на 11. После ще има и още, но за тези се сетихме, а и помощта им бе точна и навреме.

      Стигаме в 18 ч., колко са 50 км. с влак, не е като пеша и в него срещи с познати. Преминаваме отново през кантара на гарата, колко сме на връщане. Определено похода се е отразил на външния ни вид. Отслабнали сме при мен са 5кг., на Руми 3, а ги чувстваме повече. Вървим пеш гарата-града, колко му е 20 мин. при изминатото до сега.

Жената не изтрайва да чака, нетърпелива да ни види, излиза да ни посрещне и се разминаваме, но скоро се чуваме и е поправено. Сина и той ни посреща в къщи. Обаждаме се и на други роднини и приятели, че вече сме приключили, прибрали сме се.

      Багажа се разопакова и поема пътя за пране, заедно с обувки и сандали . Първо обаче сме ние през банята. Сядаме след това всички за вечеря, празнична, трябва да се полее и сподели преживяното. Много има за разказване, сега е набързо и кратко. Съобщение и във форума че сме приключили, с обещание за разказ. Доста време ми отне да го напиша на компютъра, но стана и това.

Разкази имам за всички походи преди и след това, кога ще ги вкарам, ще видим.

Благодарности на всички срещнали ни по Пътеката и помогнали ни дори и с малко.

На всички хижари благодаря отново, да са здрави и ни посрещат пак.


                            Край.

неделя, 8 февруари 2015 г.

17 ден - 11. 08 събота - хижата в Топчийско - Козичино /Еркеч/ - Емона и морето

17 ден - 11. 08 събота -  хижата в Топчийско -
         Козичино /Еркеч/ - Емона и морето


Най-дългия преход, готови за 100х24, видяхме морето



        Събуждам се малко преди 4 ч., без аларма и будилник. Кажа ли си, че трябва да се събудя то си става. Приготвяме се за тръгване. Смятаме днес да ни е последен ден на похода. Спора от снощи за това тук ли трябваше да нощуваме или някъде напред продължава. Отчитам, че така се губи час, но и сега смятам че за момента това бе по-правилното.

       Тръгваме в 5:15 от хижата на фарове /челници/, до селото. Там ги гасим няма нужда има улично осветление. Има ранобудни като нас, хората тръгват за работа, магазин отворен.
В 5:55 сме на другия му край готови да тръгнем нататък. Хижаря също снощи ни обясни за пътя нататък, докъдето го знаеше. Оживено е все ще срещнем някой да попитаме.

     От триъгълника на шосето тук, целта е насреща с другия триъгълник от гората. Вече е светло. По пътя леко на спускане и североизток, със завой дъга от ниското нагоре на югоизток. В ниското от север има язовир, по прилича на локва, да се къпе добитъка там. За около половин час стигаме до отклонението. Марка има на дърво в дясно от пътя. От тук тръгват поне 3 черни пътя, но лесно се разбира по кой да се върви през гората. По него се върви почти по равно дори леко на спускане на изток, като е пообрасло леко. Няма проблеми да се следи и се върви около 20 мин. Излиза се от изток на „Т” образен кръстопът. Не си личи накъде е маркировката и се налага да я търсим, раниците долу. Единия на север, другия на юг, след около 200-300 м. я виждам на юг сме, обратно. На така забелязвам, че марките се отлоняват малко по вдясно още в гората, ама после.

       Поемаме отново, след секунди от север излиза джип настига и задминава и спира. Този е зелен прилича да е на горското, питат ни дали не сме виждали друг такъв но червен. Ловджии явно днес се събират на лов и се открива отстрел на нещо. Интерисуват се откъде и за къде сме, давам кратко обяснение. Дават вид, че са разбрали и отпрашват.

      Все още сме на границата с гората от изток и вървим на юг. Излизаме на по високото и рязко завиваме на югоизток. По черния път по синури и през тях, през изоставени ниви, овощни градини и лозя. По нататък виждаме на една поляна /нива/ събрани и оставени доста леки коли и джипове. Явно от тук са тръгнали на лов, само някой да не среля по нас. Не вярвам да стане поне някой ни видя и надявам се е казъл, че има и такива хора.

      Успокоява ни и това, че сме на открито и се вижда доста надалеч. Чуваме че се стреля, но хора на близо не се виждат. През това място се преминава за около 20 мин. Излизаме отново на асфалт и шосе, а те остават в ляво зад нас. Спускаме се надолу към седлото по пътя. В ниското и от лаво и север има вила-постройка, беседка и язовир. Насреща и горе покрай пътя на югоизток се вижда ветрогенератор. Откакто стъпихме на асфалта маркировка не се вижда, трябва тук да е.

   Смятаме да вървим на там посоката е тази трябва да е вярна не се връщаме да я търсим.
Минали сме към 1/3 от пътя на там, когато зад нас по пътя се задава кола, ще има кого да попитаме. Да ама някъде в ниското където ние излязохме на асфалта тя отби от него.
Някъде тук ли трябва да се търси с. Подгорец, или ще е малко по нататък някъде.

Продължаваме, колата отби в дясно на юг, ама после тръгна по черен път на изток.
Задминава ни и спира в някаква нива напред на повече от 500 м. под нас в дясно. Ще ида да питам все пак. Изравняваме се. Оставям раницата при щерката и отивам натам.

Виждат че отивам към тях и те идват към мен, в нивата дини-бостан явно ще ги берат.
Отдалеч питам това ли е пътя, вярно ли се движим. Да по него е и след генератора, чак преди селото се отклонявал в ляво. Преди „чамлъка” и над него да минем. Разбрахме се. Благодаря, пожелавам спорна работа и лек ден. Не стига че ме упътиха, а ми и дини ни дават. Благодаря, отказвам, как се носи диня бе хора, тя раницата ми стига и една не мога. Щерката не ги обича, вероятно и заради нея да ги предложиха.” Зян” ще станат.

      Качихме са до генератора. Спускане и към баира и „чамлъка”. Табелата за” начало на населено място”, надписа Сини рид се вижда. Обаче в ляво се вижда и нашата марка. Покрай границата с гората, тя е от дясно, а от ляво е игрището. В 7:38 сме при чешмата над Сини рид. Спора позатихнал пак се започва. Видя ли и с лутане малко, за по-малко от 2 ч. стигнахме. Ей тука при чешмата отвън щяхме да спим. Добре де съгласям се, мястото става, ще знаем за друг път. Ама ще го направим ли пак? Айдее пак си взех беля на главата, не можеше ли да си замълча. Този не свършил, друг.

      Продължаваме след като утолихме жаждата си и попълнихме запасите. На изток пак пресичаме асфалта след селото и по черен път покрай гора от ляво и север. От дясно и юг са храсти, изоставени ниви, наклона е натам към дере. Напред на югоизток и не много близко има стадо овце. Пътя продължава покрай телена ограда от север. Гора, но рехава кория покрай някакво село е явно и камъни като на гробище. Да е на Сини не вярвам остана далеч назад. Доброван, много е далеч овчаря да ида и питам, навярно е.



          Намирам и вземам оплело се балонче от тези като от фолио-станиол с формата на зайче. Върви се по склона почти по хоризонтал на изток. Излизаме на по чисто и трябва да се слезе и прекоси дол, зад него от югоизток и дясно, борова гора северозападен ъгъл на нея. Пътеката си личи че се изкачва нагоре покрай нея, към антена на високото.

      Маркировка има но едва си личи, трудно се държи, но до антената все пак стигаме. След това само основите на 2-3 пилона от зимната и до там. В дясно е през обрасло дере и нищо не се вижда. На североиток има път. На високото в дясно и близко до нас под гората се е разположил катун роми. Възрастни не се виждат, но скоро сме обградени от цял орляк малки деца. Бате дай- какво бе, балончето ли, сочат го. Бях забравил, че го вързах на раницата. Давам го и започна борба кой да го вземе, забравиха за нас.

      Завиваме по пътя на север и след 300-400 м. излизаме на шосе-асфалт отново. Маркировката я изгубихме изчезна. Останките водеха в тази посока, ама дали не завиваха през дерето не се вижда. Шипки ниски храсти обрасло не ни се завира там. Даваме по хубавия път вече надолу, после пак нагоре. Настига ни и задминава бус, махам му да питам не за стоп, подмина. Спря и връща назад ще стане работата. Питам. Да това е  пътя на правия сме да продължаваме нагоре по него, ама не каза докъде. Пък след малко там на високото кръстопът, шосето от запад на север, черни на юг и изток. От ляво пейки чардак, има спряна кола но няма никой в нея, навярно ловджии. Оглеждам на по 100-200 м. и трите пътя няма и следа от марка, сега вече накъде.

Пътя ни е на изток, значи на там трябва да сме, така да е поемаме. Леко надолу на спускане през гората. Чакълирано, но се върви лесно, а и е широко като по просека. Насреща ни се появява човек, е пак късмет ще има кого да питаме, дано да знае. По-късно като се приближихме едни към други, поздравявам, отговарят и питам. Така е. Вече сме се изравнили и спираме да продължим разговора. Обяснява човека, знае. По пътя до ниското, той завива на ляво, вижда се и от тук. На дясно също има път, ние сме на там. Като сме хванели по него ще излезело белязаното. Благодарим и лек ден и път.

    До ниското е в гората, но след завоя в дясно се излиза пак на открито. Отново ще сме през изоставени ниви, овощни градини и лозя по обрасъл черен път на югоизток. На по-малко от километър след завоя има каруца и спънат кон да пасе, но човек не се вижда. Докато се чудим да викаме или да си продължим, той излиза от храсталаците от север. Отново ни се обяснява и пояснява. Все по този по утъпкания с коловозите и ще стигнем. На въпроса ми близо ли е или има много още. Отговаря че зависи как вървим. Хубаво си вървим добре, спори ни крачката. Близо било, ама не съвсем имало си още път до там. Вижда се че пътя все на югоизток ще навлезе в гора. Все по откритото и равно, но пак е като по било. Преди да стигнем гората изведнъж от дясно запад се появяват и марки.

     Дали от тук и някъде на запад да се търси от къде идва пътеката. Все е такова обрасло и с ниски храсти и там откъдето я загубихме. Важното е, че сме пак на нея, може и да сме пообиколили малко повече на север, но поне беше по хубави пътища, а не в драките. Продължаваме по маркировката, след малко завива на изток и навлиза в рехава гора. Сега гледаме да отхвърлим още някой километър, не знаем докога ще се следи и дали няма да я загубим отново. Пътя е обрасъл и с голяма трева но си личи добре и сянка пак. Справката и с другата половина от семейството, потвърждава, че точно тук се губят марките, то си го знаехме, но проведохме консултацията и ако няма нещо ново излязло.



     Подсичаме от запад на изток северно горист хълм-височина която остава от юг. Пак не се виждат марки, би трябвало да е пак на изток. За всеки случай правя проверка на юг по пътя, няма да е натам. Обратно към раниците и дъщерята. Нататък ще е, на изток. Към
височината насреща леко в север. По е открито, но има дървета на които може да се сложи марка ама я няма. Точно в това е уловката понякога, както си върви в някоя посока и изведнъж се прави рязко завой. Би трябвало да има като предупреждение нещо или пък марките да са по на близо една до друга и лесно да се следят. Някъде е така.

       Сега в началото на горичката, марките се появяват пак, което ни успокоява за сега поне.
На верния път сме. Прехвърляме височинката. Почти е равно леко на спускане в рехава гора. Засега марки има тук- там на сянка сме, че на открито си е вече доста горещо. На изток един, два завоя, на североизток. Зад нас се чува буботене, настига ни и ни задминава трактор. Махам да спре искам да попитам още колко път има до Еркеч. Ама не спира, подминава ни като спирка, бърз влак. За да не спира е едно от двете, много близо или пък далече. Надявам се да е първото, а щом има трактор, вероятно е така.

       На североизток през борова гора. На качване отново. Ниска е планината ама пак си ги има тези надолу и нагоре, вече си му свикнахме. Но видим ли нещо по-високо, очите се плашат, но краката си знаят работата и скоро всичко е зад нас. Отиваме към билото на север. От там по равното на изток, леко сме от север по склона. „Няма ли да дойде това село вече, ама то коза не се стига така лесно. Прехвърляме се от юг на открито. Гледка.



Най-сетне МОРЕТООО. Целия Бургаски залив пред нас. От Слънчев бряг до Созопол. Всичката умора и тягостност изчезнаха в миг еуфория. УРААА ще успеем.С трахотно е. Явно нарочно е избрано това място, да се достави тази радост на пътешественника.

    Завой през билото на североизток и селото е долу. Започваме да слизаме към него. Какво ли е пък ако си на обратно. Отгоре ще си кажеш, кога ли ще се видим пак море. С тъга.
Има си пилони от ЗКМ и по тях се ориентираме. Иначе е открито с много пътиша и пътечки и сипеи изровено е доста. На север отново има голям катун на роми, но е далеч.

     За около 10-15 мин. слизаме от високото в селото и още толкова до площад с магазин.
То е като 3в1 - Бакалия-магазин, кафе-ресторант-механа и предлагат нощувка-хотел, както разбрах. Поръчваме си обяд, пазарим си това което ще ни трябва за още ден напред, че знае ли човек какво още ни чака въпреки че края му се вижда вече. 

     Вземаме по бира и за мезе и сядаме в двора на сянка. Попитах жената дали ще може да ни упъти за нататък. Няма ла си и представа, но собственника ще дойдел след малко, а той вече знаел и ще ни каже. Докато чакаме за обяд, ударихме биричката, че после още по една с него. Собственника и той ни даде, подробни напътствия с чертеж, чак до кулата на Прогледец/Бакаджик има и тук/. Щом до тук сме стигнали ще успеем вика.



     Отвори се и дума за тези минали приди нас. На спътниците ни уредил каруца с магаре да ги вози до някъде. Значи Косьо е успял да си осъществи мечтата. Любчо с колелото е спал тук отвън на двора. Митко миналата година минавал и сега отново. Имало и други.
Показа ни и човека возил познатите ни. То доста хора се изредиха май да ни огледат.

      На високото пред селото да сме били към 11:05. там където видяхме морето. До и 15 влязохме в селото. Беше минало и 25 но нямаше 30 като спряхме пред магазина. Стоим час и на 12:25 отново тръгваме. Не сме се бавили много. По указанията през селото. Но то през него има марки. Посоката за целия ден осноно е все изток или на североизток.

     Времето май ще се разваля. Заоблачава се подухва, така познатия ми режещ морски бриз. Насреща ни се задава дълга колона от джипове, към 15 на брой приблизително. Чужденци на разходка, времето не е подходящо за плаж, но е точо за такъв излет.

    Заснемат по пътя с фотоапарати и камери, от всякакъв модел и калибър, атракцията.
Предполагаме, че ги водят на обяд в заведението където бяхме преди малко и ние. По пътя са се наредили на сергии доста от местните възрастни жени и предлагат произведени от тях самите неща. Типична картина за курортите ни в цялата страна. Плодове и зеленчуци, мляко прясно и квасено, мед, ядки, сушени плодове. Различни видове нашити карета, дантели и бродерии, терлици и престилки до цели нар.носии.

       Ние пък се оглеждаме за това да разберем къде тук е турист.спалня и пътя към нея.
Всеки луд с номера си. От всичко може да се види като в зооградина сме в страната си.
После нямало да идват чужденци, ще идват такова чудо го няма никъде, в натура. След завоя на изток от читалището, кметството, центъра слагаме дъждобраните, вали. Излизаме в източния край на селото, бе то си е доста голямо и чисто българско село. До срещу табелата за начало и край на населено място има направена кула-пилон от дъски и отгоре се вее трикольора ни с надпис „Еркеч”, а не Козичино, така го знаят.



       От дадените ни обяснения бързо се ориентираме по кой от пътищата да поемем сега. На останките от пилоните от ЗКМ са забити върлини, някъде привързани и ленти личи си.
Поразясни се почти спря да вали, прибират се съоръженията, но да са под ръка. Пътя е утъпкан. Асфалта завива в дясно и на юг, а насреща ни се разделят 3 черни пътя. Точно както ни е казано маркировката е по този в средата. На североизток с леко и плавно изкачване към ридчето насреща и по него на изток по билото, гърбицата му.

Поредица от слизания и качвания отново и на 13:20 сме на асфалта на Дюлинския проход от юг. По пътя насам имаме отново среща с джиповете. Ние ли сме атракцията им или съвпадение нещо се получи, че се засичаме по пътищата. По него до превала му от север, след нов завой по черен път на изток. Тук същите джипове от преди малко ни настигат и задминават. Малко северно под билото сме и по границата с гората, тя е в дясно от юг, на север открито. Отначало е с леко изкачване, после почти хоризонтал, лека дъга завой по склона отворена на северо-запад по скоро. Кулата се вижда навлижаваме я вече, но е далеко все още. 



    Слизане и навлизане в гората. Пак препръсква, сръмнината се увеличава, а вече си вали кротко. Става лепкаво, кално, трупа по ходилата, трудно гежко за ходене, но е на места само. Набива си стабилно, наклона се увеличава още. Не е студено, по-скоро е тежко задушно.
Загърмя, засвятка се, притъмня доста. Джиповете отново ни настигат и задминават. Ние се гласяхме за снимки горе, но както се излива вече едва ли ще можем. Колкото повече се приближаваме още по-силен е дъжда. Излизаме от юг на кулата. Джиповете тъкмо си тръгват от тук, повече нататък не се засякохме. Получава се дъжда почти спря. Снимки.



    Кулата е от ляво и север .Пак ограда военен обект. Бе те тия „увенни” са си превзели всички най-хубави върхове и точки и не дават пиле да префръкне, а камо ли турист. В интерес на истината почти никъде не сме имали проблеми, по скоро ни помагат.

    Прибираме апарата на сухо, че отново взе да ръми, но си направихме снимките добре.
Покрай оградата и стълбовете на електропровода е доста стръмно спускане за кратко към асфалта долу. Той ни отвежда в призрачното село Плазовец. Има хубави и нови вили, но и доста необитаеми къщи и такива пред разпадане. Хора така и не видяхме по цялата му дължина от запад на изток. На 14:35 бяхме при кулата горе, а на 15 ч. сме вече в края на селото от изток. Все си продължава да ръми тихо и кротко набива. Поглед назад. Някои от вилите направо изглеждат като замъци, големи контрасти и пусто.



    По асфалта се оглеждаме за отбивка в ляво и на север. Такова отклонение се вижда да има през ниското чак отсреща като вземе да се набира височина, не се забелязва друго.
Все пак се оглеждаме да не пропуснем отбивката. Излиза си че е точно там има си знак.
Точно преди гората в ляво на североизток. След малко има и бариера на север между боровете и отново по път в гората на североизток, очакваш гора вече да няма, ама има.

     Преминава се покрай пчелин. Вътре в ограденото има пилон от ЗКМ. Това за бариерата и пилона напълно съвпада с това което сме чели и разглеждали като снимки. Така бе и на повечето места до тук, информацията е вярна и много помага да разбереш докъде си и какво те очаква нататък. Щом успяхме да стигнем до тук, значи добре се справяме.

В гората има доста черни пътища от някъде и за някъде, но като се следи маркировката може да се премине без проблеми. Не, че не е оскъдна и остаряла, но е добре че я има. Заобикалят се някои паднали дървета, като трябва да се влезе и в гората за кратко. Опита вече го имаме не представлява проблем. Няколко слизания и качвания, посоката както и до сега. На места е почти север, а другаде изток със завои и дъги, както и до тук.

По едно време излизаме на височина и на открито, вятъра духа срещу нас. Гледката е.
Трябва да се премине през седло поляна, от дясно ловджийско чакало, а от ляво и запад са хранилки. Това цялото място е заето от стадо диви прасета с малките си. Казвам стоп.
Щерката се готви да снима докато не са ни усетили, а аз приготвям пиратка и кибрит.



Толкова животни видяхме до сега все не успяваме да ги хванем, това е момента давай.
Питам засне ли ги заснех, ама сега като гледам ми то почти нищо не личи, а имаше време да не се бърза. Паля пиратката и я хвърлям зад нас не към животните. За отрицателно време пълната поляна опустя. Можем съвсем свободно да си преминем.

    До тук на места се мярва и ограда на дивечовъдна станция, после на още няколко места.
Накрая се върви може би някъде около час все покрай нея, общо стават към 2 ч. някъде. Все по осезателно се чува буботене, шума от преминаващи коли. Наближаваме явно и скоро ще излезем на Поморийския проход. Започва слизане появява се друга бариера.




      Дъжда бе почти спрял при предишната на отклонението след Плазовец, но до тук все си преръмяваше за кратко. Дъждобраните бяха свалени но под ръка. Сега вече е чисто. Излизаме на асфалта. В ляво портал и надпис Ловен дом. Това ще да е месн. Горската барака. Вода не ни трябва, няма и да търсим другите пътеки. Решено е за час по шосето.



      На север срещу движението да виждаме идващите коли. Някъде където е по широко и може да се върви по спокойно, преминаваме и от дясно, но основно сме от ляво. По едно време от идваща насреща кола се бибитка здраво, явно някой ни е разпознал. Правим догатки, ако са били спътниците ще звъннат. Друг е бил. /Вече сме на ясно кой./

    Оглеждаме се за маркировка все пак. Има тук-там на много рядко. Проблема е трафика интензивен, натоварено събота след обед и все ръмя до отдеве, кой стои на плажа в такова време. Само е за разходки на някъде си. Превала на прохода е някъде точно по средата на цялото това време за което сме по шосето. От 17:40 до 18:40 в лудницата тук.

     Разклона е добре маркиран, трябва да блееш много за да го изтървеш. Точно както е описан. При ляв завой на пътя той е в дясно почти право на изток. Спираме почивка. Имаме компания 2-3 каруци и коли с роми също почиват. Поздравявам и питам за пътя.

     Все по този е личи си по билото основно. Било към 8 км. някъде до Емона. Смятам за 2ч.
Значи някъде към 21 ще стигнем по светло още преди здрач. Дори да закъснеем сме там. Щерката няма търпение давай, ако бе сама навярно щеше и да бяга до там. Спокойно бе човек, уморих се много, трай още малко ще стигнем, ако не тази вечер утре се къпиш.

     Почти на изток е вече основно. Следва се релефа, горички, открито, пак слизане и качане, но и по равно. Уж слизаме към морето, но всяко малко дори качване тежи. Щерката се стрели бърза напред, абе и аз бързам, ама сили нямам вече. Все по-често спирам за почивка, излезе ми душата. Нарочно съм се бавел, не е бе ти много бързаш.

    Подкрепяме се с вафличка, бисквитка, парче щоколад, зобвам и малинка-капинка от време на време. Голям зор ми дава нагорнишето и чедото уморено но стиска зъби. Още малко, помага и торбичката взе да носи от време на време. Стигаме до катун. Пак питам. Близо е бате 2-3 км. не остана, то и кулата на последния връх близо, ама има си още.

    Няколко слизания и качания още, някъде под кулата от запад сме изгубихме я от поглед.
Часът към 20:40 последен връх, с последни сили, огън не остана, ама и ние свършихме. Вадим лампите да са под ръка, но до последно си караме по здрача чак докато се мръкна. Не се изкачва чак до горе, отива се на подсичане от север. Там някъде като се изравнихме с най-високото се наложи вече да палнем ламбите. Светлините горе се виждат на кулата. Пътя е хубав завива на североизток и излизаме на открито няма баир.

   Светлини и вляво и дясно, накъде ще е няма да е на север, на югоизток ще е по склона.
Виждат се светлинки на близо. Но нещо друго грабва окото, фара, фара свети, моретооо. Натам по склона с дъгичка слиза се бързо през гората под въра и по реброто му надолу. Точно в 21:15 сме до първата къща от селото, вече се вижда цялото в светлини под нас.

Поемаме вече по улицата на долу. Това кога ще ходим до фара се обсъждаше почти през целия ден. Знаехме, че вероятно ще стигнем по това време тъмно, не си струваше да се мъчим да ходим на там. Остава за сутринта.

     Сега трябваше да намерим къщата на приятелите на наши приятели да им гостуваме.
В 21:30 сме при кръчма в горния край на солото и питам за тях, чак долу последна къща. Семейство възрастни хора, май ще е по-добре да не ги безпокоим, ако светят и са будни все още да. Слизаме, но докато стигнем е минал час, хората явно са си легнали.

За това, че вече сме пристигнали, разбира се веднага се обадихме в къщи. То почти през целия ден поддържахме вече връзка и знаеха до къде сме стигнали. Радваха се заедно с нас. Утре вечер ще се видим отново. Сега да потърсим място за нощувка, ще се обадим.

Видяхме на слизане къщи за гости, питахме и за хотел- ресторант имало. Видяхме го накъде е долу горе и с питане стигаме. Ще ни настанят няма проблеми. Вечерята е по-важната. Оставяме раниците и избираме маса. Къде? На терасата с изглед към морето.



То в тая тъмница не се вижда кой знае какво, само движението на фара ни стига. Първата работа е да свалим обувките и се  чувстваме на седмото небе. Поръчката. Краката направо цвърчат от огъня на плочите, голяма благодат е да шляпаш бос.

Аператив, ракийка не много 100 гр. за здраве и от любимата салата зеле с моркови. За вечеря, разбра се скара пържоли с пържени картофи и биричка.Това ни е Гала-вечерята. Десерт после ще си вземем всеки от любимия си сладолед и това е в общи линии.

Измиваме се, ръце и лице докато чакаме аператива. НАЗДРАВЕ ЗА УСПЕХА. Край.
За утре ни остана само най-сладкото, „черешката на тортата”, разходка до фара и да си метнем камъчетата в морето. Налице са си не сме ги загубили, като си лягаме ги вадим.

Следва дълъг но щаслив и радостен разбор първо за този последен, най-маратонски ден.
Тръгнахме приблизително в 5:15 стигаме до селото в 21:15. Пет до 10, до 21 са общо 16 ч. и още един в селото стават 17 от тях чисто ходене – 2 за обяда и почивките -15 ч.
Изминато като разстояние е може би някъде около и вероятно над 77 километра - 6-ца.
С този си ден май вече сме и готови за 100х24 догодина, такива са плановете от сега.
Ще трябва да се тренира, друго си и тук на малките височини, като време и километри
добре. Вероятно ще се справим, не се знае, дано да се получи, трябва да пробваме.

Прехвърляме лентата на първия ден и докато допиваме аператива, а после през време на вечерята и целия ни поход, за колко работи се сещаме веднага, други идват после.
Къде остана Петрохан, Тръстеная, Мургаш, Кашана, Ехо, Добрила, Тъжа, Бузлуджа и по на-близо Предела, Чумерна, Котел, а Караборун -Върбишки, Ришки, та на Топчийско.

     Спомняме си и за това, когато ходихме за първи път на КОМ. Отдавна беше, но тогава си казахме, че ще го направим и вече е факт. Търсехме още и още информация. Картите и с тях как се снабдихме. Моите походи и обсъждането им. После и заедно преди да тръгнем. Всичко това, взето заедно по всяка вероятност даде принос към успеха ни.

   Важно бе и че желанието бе голямо. Третия и четвъртия ден, най-критични Мургаш и до Кашана. Бурята преди Юмрука, след Дерменка. Престоя на Добрила. Пак Караборун, ами ада на „сухото дере”. Мъглата и дъжда, но успяхме. Следващия път от Тимок или Връшка чука. Това че ще има нов вече е ясно. Да видим само кога ще му е времето.  

       Край нямат обсъжданията, краката още тръпнат, но огъня в стъпалата е намалял вече.
Сещаш ли се за това, за тук, ами там как беше, май някои моменти на първо време съм дори забравил, но ще се сети човек, като вземе да си го опише. Изстрадано, изживяно не се забравя така лесно. А това да преминеш пеш открай до край по Балкана никога-КРАЙ. Похода ни приключи, но живота продължава и дали е наистина край, а не НАЧАЛО. По вероятното е, че всичко май тепърва започва. Най-вече ходенето по баири.

Плана за утре когато станем. Няма да гоним километрите вече. Приятна разходка до носа и фара. Къпане, да се цопнем в „ голямата локва”. Закуска-по скоро ще е обяд май. Смятаме до Елените пеш за отпускане на мускулите, да не се схванем след натоварването. От там ще му мислим. Ако има автобус към Слънчев бряг и за Бургас.

        Минава 23 ч. май е време за десерта и да оправим сметките тук. После си вземаме и раниците и ни водят към стаята, апартамент по-скоро, с тераса към морето, остава да не е. Пожелават ни лека вечер. Май всички в заведението разбраха, че сме направили похода. Въпреки, че не сме го заявявали. Явно е видно, личим си отдалече навярно.

     Докато оправям багажа, чедото е в банята, мръсотията от деня и похода да падне. После е и моя ред, то и винаги си е така де, тати е последен, каквото остане. Въпреки, че е последна нощ, все пак не оставяме нищо не изпрано. Нищо, че утре или най-късно в други ден, целия багаж, барабар с раници и обувки ще мине през вода и съпунка.

Простирам и аз моето отвън и е време за сън. Новия ден вече е започнал, минало е полунощ. Преди това не забравям процедурите си, на сутринта ще ги има пак. Пожелаваме си лека нощ, утре вечер вече ще сме си в къщи, това е последна нощувка. Трудно се заспива след толкова емоции, но и умората си казва думата накрая.

16 ден - 10.08 - петък - Горско Ришки проход - Дъскотна - Топчийско - хижата

16 ден - 10.08 - петък - Горско Ришки проход - Дъскотна - Топчийско -хижата


На гости в Планиница


     Обикновено ставането сутринта е предвидено така че да е час и 10-15 мин. преди тръгването ни, така е и днес. Събуждам се около 5:30. Ставам след 10 минути. Записал съм си че тръгваме точно в 7:20, на снимката от Беседката гледам и 23. Появява се някаква си разлика от 3 минути не е фатално, болка за умиране. За 10-15 мин. стигаме отново до моста от снощи, за да продължим по пътеката. Към 7:30 да тръгнем.

    Преди моста завиваме по черния път в дясно ни се пада сега на изток. Не бях минавал при проучването си по него и марка тогава не видях, а пък се оглеждах, де съм блял. Бях питал хора запознати да по него е и отива на заслона. С Руми после видяхме марката.

Само дето не знаех за колко време приблизително ще стигнем заслона. Пътя е хубав, с чакъл, но не като този покрай Върбишки по песъкливо и глинесто лесно се върви. Много приятно и плавно се набира височина покрай реката все едно си по хоризонтал. Няма я умората която чувстваш при качване. Криволичи първо реката е от ляво, после от дясно и още едно такова прехвърляне. При заслона на Хазим горския сме към 8:10-15. Реката е в дясно от юг, но има и друга която остава вляво от север. Малко над нея от изток излиза и пътеката от север, това е много близко до 200 м. преди да се стигне заслона. Документира се със снимка от това място при чешмата.




        Това полукръгче вече е обходено. /Към момента и за още един път/. Плана е да слезем
нататък пак по познатия ми път през селата към Дъскотна, а от „Колелото” над Рупча по билото да остане за по-късно, когато ще имаме време да огледаме. /Вече и то е факт./

         Стана ми ясно вече при това положение, предвид че знаех пътя нататък, в Дъскотна ще сме по обяд. Оставаше само да се обадя на жената да не тръгва за среща и да не ни носи палатката. Нагоре по пътя от време на време включвахме телефоните да проверим за обхват. Вече можехме да ги държим и повече време, но все още гледахме да пестим батерия. При варианта ако беше дошла щяхме да поразтоварим раниците за 2 дни до края - е не стана.

     За този ден чешми има много няма нужда от повече от половин литър вода, може и без.
Продължаваме в 8:40. Следваща цел поляната-превал и кръстовище „Петолъчката”. До там са няколко извивки и завои на пътя над дерето и реката. След 10-15 мин. при завой долу в ниското има чешма, след по малко време и преди превала, по подобен начин под пътя отново чешма. Засичаме се с камион на горското, разминаване с поздрав. Малко преди разклона ни задминава кола и дава клаксон силно, някой явно ме разпознава. Така е чакат ни на поляната. Познати от селото на майка ми. С него и сестра му сме работили заедно. Здрависваме се , запознават се с дъщерята. Те всъщност май се познаваха и от по рано виждали сме се за риба по Камчия. Тя е готова за снимки и ги прави докато разговаряме. Питам го кой път води за Марафта я кажи и той ми сочи.



     Снимките ни от там почват с него на югоизток и по посока на часовниковата стрелка се спират на всеки път. Всъщност пътищата като ги броя излизат 6, 5 са без този на който си. Марафта е старото име на Морава квартал от селото ни, споменава го Павел Делирадев в пътеписа си за К-Е. Още малко на раздумка и си пожелаваме лек път.

     Информацията за тях по пътя е, че на границата между Карнобатското и Айтоското горско има само паднали и не разчистени дървета, но се минава. Питах къде е това. На същото място където и предполагах и преди беше така. Все още няма обхват.

    Продължава се по най- левия близкия на този от който си излязъл. Сега по него бе обрасло но не много, а преди бе прясно разровен от булдозер. Марки тогава търсих по нагоре има, на разклона не погледнах знам, а и въпреки това ни казаха кой е.

     След поляната и до първия завой към втория посоката е на североизток. След него е на югоизток прехвърляики се по билото и през седло. Точно тук са падналите дървета и е по обрасло. Стари и интерени дървета, снимка на 10:12 пред едно, на и 27 в хралупа на друго. Осъществяваме и връзка с жената, няма смисъл да идва ще загубим поне 3 часа.



      Отново през седло от север за малко. Прехвърляме се вече от юг по склона и е вече почти само на слизане. Сега пък този път е разчистен от булдозер, но се върви леко. Много бързо и лесно отхвърляме километрите тук, навярно защото сме в свои води.

Достигаме до място на което му викам „Триъгълника”. При проучването от изток на запад от тук слязох към Люляковския манастир и селото, след като преминах от север и се върнах. При другото от Ришки на изток слязох пък още по на изток и се върнах пак към манастира и селото. Манастира се вижда южно от пътя стига да знаеш къде да гледаш. Показвам го на щерката от поне три такива по нанадолнището. Точно с/у него часа показва 10:45.



По едно време някъде там я гледам, че „танцува” на един крак другия във въздуха.
Питам и виждам кокво е усойница се е простряла на пътя на припек. Прескочи я. Разминахме се и с това, трябва да се внимава, лекия път лъже, отслабва сетивата.



      След още малко време към 11:10 при дървета целите нашарени с бяло и червено. Кой казва че няма марки има и то много в излишък и боя си е имало. Така както го разбирам това се прави на места където може да се прави просека при пожар и има вършини като метли за потушаване на огъня. То си взе и да напича доста вече.



 
      Още малко в гората и се излиза на открито, пътя върви по границата с гората от юг е поляна с голяма чешма. Водата тече и от север и от юг, с корита за водопой на животните, които често пладнуват тук. Под нея и по пътя на юг може да се слезе в с. Люляково вижда се. Тук сме към 11:20, за още 10-15 мин. с плавно изкачване по границата с гората се навлиза в нея. Достига се до обръщало, мястото му казвам „колелото”. Пътеката с маркировката продължава по билото през седло от север. Този път по билото го оставяме за по-късно. Сега от това кръстовище слизаме на юг по този западен склон право в село Рупча. По пътя до селото маркировка няма, отнема около 30 мин. на слизане. Пътя ми е познат, като в северозападния край на селото се хваща отново марката и по нея по асфалта през Планиница и си в Дъскотна.

Плана беше да направим гости и нощуваме у мой колега в Планиница. Предвид на това че сме тук по обяд само ще му гостуваме. Чуваме се с него преди да влезем в Рупча. Да му звънна като стигнем неговото се разбираме. Получи се нещо друго реално. В Рупча влизаме покрай язовира и гробищата. Предполагам, че и от там през реката може да има пряк път към чешмата горе, но не съм търсил такъв вариант и минавал. От северозападния трябва да се излезе в югоизточния край, като маркировката кривуличи по улиците. Минава се покрай кметството, разклон на югозапад за Люляково. Там в ляво има магазин, ами имаше вафли, кола и сладолед. 11:50 е часа.
     12:10 излизаме от селото, завой, чешмата, стопанския двор и трамбоване по асфалта. На изток  до следващата чешма и хубава беседка от север. Там където излиза пряк черен път от юг и с. Листец. Настига ни лека кола и притиска да излезем от шосето. Спира до нас отваря се вратата и чувам познат глас - Тошка качвай се вика Юмер. Абе пеша трябва да е, не, един път ще мога да те кача на стоп и да откажеш.

    Няма мърдане направо ни дръпва навътре, нарушаваме отново правилата, ама и шляпа ли се по асфалта, а и вече съм го минавал и знам какво е. Пробваме и с чужди „крака”. Прибира се човека от работа виж ако знаехме работата да се видим с жената пак е можело да стане, ама от толкова време сме по баира кой да ти следи и смените как са.

Показвам по пътя къде са чешмите със заслони и без на щерката и накъде да гледа. Казвам му за уговорката да идем на гости у Кадир, да му се обадя че ще е по-рано. Не дава сус да мълчиш изненада. Спира колата пред тях, ами изненадахме го колегата. Почти сме връстници и навремето заедно почнахме работа на гарата в Люляково.

      От доста време не се бяхме виждали. Знаеше, че обикалям и че ще правя похода. Попитах го да уреди някаква нощувка на Дъскотна пък било и на гарата в стаите. Не даде и дума да кажа повече. Няма стаи за тебе там, идваш в къщи на гости. Уважихме колегата. Страхотно посрещане и обяд. Масата е отрупана. „Чок татлъ”- много сладко. Разговори кой как е сега, спомени, общи познати кой на къде е времето лети. Приятна компания ,хапнахме предоволно, но и път ни чака тръгваме.

       Намерихме 13:30 ч. вземаме си довиждане и минаваме ли пак да се обаждаме. Пак покана от Юмер да ни хвърли до Дъскотна. Ще го разсърдим обидим човека няма начин до не уважим и неговата покана отново. Редно не редно не го интерисува, техни обичаи. Така спестихме и още време. Хайде времето през което гостувахме трябваше да го вървим по асфалта. Ама не правих сметка, че и тук ще се возим. По пътя отново показвам на дъщерята, разклонението към Вишна маркирано, а после и по този асфалт към моста над Камчия, прелеза и селото. Оставят ни чак на южния край при стопанския двор от изток. Вземаме си довиждане с този приятел той вече е доволен, така се правело, уважили сме го.

     Тук можеш на места да се натъкнеш на стара маркировка, не е точно пътеката. Директно към билото на юг по черен път и пътечки по просеката и стълбовете на далекопровода.
Горе се хваща ЗКМ и старата маркировка, от тук се е минавало някога. Сега до колкото съм разбрал правилно но не съм го минавал от там се завивало покрай училището и към югоизточия край на селото, паметник имало покрай него.

С нови сили и отпочинали бързо преодоляваме височината и хващаме по пилоните, има ги и са си здрави по тях на изток по пътя. Излизаме до иглолистната гора, покрай нея на югоизток с извивка на юг, влизаме в широколистна, следейки старите марки. След малко от ляво и север излизат и новите по които продължаваме нататък, през седло превал завиваме на изток и поемаме по склоновете на Мандрабаир от север.

     Отначало е почти по хоризонтал и с плавно изкачване,по път виещ се по гъънките на релефа. Познато ми е и много приятно за около 3ч. и половина ще стигнем Добра поляна. Казвам на щерката и показвам кое след кое следва. Чешмички и заслончета, мостчета дървени и бетонни, далекопровод отново. Съборен заслон, вероятно рухнал от напора на снега миналата есен, не вярвам да стои дълго така, ще се намери някой да го направи отново. Да го споменават с добро и за хаир. Такъв им е обичая на хората.



      От тук започва малко по осезателно изкачване. Минава се покрай две хубави заслончета с чешми от дясно. Последното е много близо до с. Снягово и най-хубаво от всичките тук.
Предния път излязох от запад над селото на високото и стадиона им, чудесни гледки. В него не се влиза пътеката само пресича асфалта към него от запад  на изток и слиза към нова чешма на югоизток в дясно. Тя пък е цялата изрисувана с животни. Завива се отново по склона на изток. Покрай южния край над Снягово. До тук е за около 2 часа. До Добра поляна има още час. Достига се на изток иглолиста гора, от която се завива на североизток през просторно седло се прехвърляме по черен път през пасище към рида отсреща. На високото има антени, а в дясно и далекопровод. Често се срещат стада от овце, кози или крави, стопанин може и да нямат, но кучета да  се има в предвид.

     Прехвърляйки се на този баир се продължава на изток  леко в север по откритото. Преминава се покрай чешма и още една по нататък, при сухо време може да няма вода.
Покрай антените по билото на изток, на високото се прехвърляме от север по границата с гората. Насреща на изток се вижда висок горист баир с Ретранслаторна телевизионна кула. В ниското пред него и от дясно остава микроязовир, посоката е към тях. Преди тях обаче и покрай ограда на водохващане и чешма се завива на север и по черен път се влиза в Добра поляна. Насреща и на север леко в изток се виждат селата по пътя. Близкото е Средна махала после е Топчийско, това ни е целта за днес до там преценяме.

14 ч. над Дъскотна, 16:30 над Снягово, 17:36 в Добра поляна на центъра, кратка почивка.
Има градинка с пейки, магазин, кафе. По това време е пълно с хора, всички ни оглеждат.
Поздравявам, приемат поздрава ми което е добре, ако не стане може и бой да ядем.
Обикновено всички са добронамерени и отзивчиви готови да помотнат с нещо.

   След 10-15 мин. отново поемаме по асфалта през селото леко на горе. След което е спускане и отново изкачване към Средна махала, но това не са стръмни такива. Всичко тук е по плавно и заобленно, а сега е все едно по равно. Избягваме ходенето по шосето за кратко, като пресичаме през поляните в дясно. Пътя е от изток покрай селото не се влиза в него. Нататък става и по-високо, обръща ме се и назад, от къде сме дошли.

18:15 разклона към Средна, на и 30 разклона към  Топчийско. Питам там за пътя нататък обясняват ми. Интерисувам се дали няма възможност да се пренощува тук някъде без да се ходи към хижата, ами нямало никой не предлагал. Кратък и разгорещен спор помежду ни, щерката е за това да продължим, а аз да ходим към хижата. Знаем губим час време на там, утре ще е толкова на обратно. Въпреки това смятам че е по-добре.

      Вече знаем как и какво е нататък и при толкова рано тук, сигурно ще продължим.
Тогава заложих на сигурното, да държим питомното, дивото не можеш гони. От тук до Сини рид били 2 ч., в най-добрия случай 20:30-21ч. ще сме там, нямаме осигурена нощувка. Останахме. Човека с който говорихме се обади на хижаря и поехме на татък.

      Спора си продължава все пак. Уморен съм бе човек, дай да си починем. За утре имаме много път, да стигнем до Емона, а не да не мога да се мръдна. Да не даваме много зор.
До тук се справихме дали утре или рано в неделя, важното все пак е да завършим, а не да се контузим или схванем от бързане и да не успеем точно преди края, вижда се вече.

     Разбрахме как да стигнем до хижата. През селото на северозапад, все едно като на обратно.
Излизаме в този му край и надолу покрай стадиона и паметника и насреща в гората. Към 19:10 сме там. Хижата голяма и хубава, но позанемарена, с чешма и беседка. Не дойде ли никой ще се оправим и така. Всичко е в добро състояние запазено, иска излъскване. Не чакаме много след 10-15 минути стопаните пристигат. Посрещнати сме радушно. Показват ни стаите, баня, тоалетна, столова, кухня. Всичко остава за наше ползване. Плащаме направо символична сума за нощувката и се разбираме за ключовете. Всичко вътре е направо в отлично състояние запазено. Отново е за козметични промени само.



Докато се стъмни сме приключили с вечерята. Баня, пране, въпреки че вече сме почти приключили. Обичайните процедури и лягаме, необичайно рано в 22 вече спим. Нямам спомен за този час. Плана е да станем преди 4 и още преди 5 да тръгнем, в 6 вече на път.


Пореден успешно завършил ден, преминал приятно, надяваме се да е предпоследен.

15 ден - 09.08 - четвъртък - Г.Д.Елешница - Голямата нива - Сухото дере -Ришки проход

15 ден - 09.08 - четвъртък  - Г.Д. Елешница - Голямата   нива - Сухото дере - Ришки проход  


            Лабиринта и кошмара на изтока, през гори Телилейски


        На сутринта събуждането е малко преди 6 ч. Обичайните процедури отнемат половин час. Май не успяхме да спим съвсем комфортно от твърдите дъски и се пробуждахме. Отивам до чешмата за вода за да имаме за през целия ден, очакваме изненади всякакви.

       Преди да тръгнем решаваме, че си заслужава да се документира цялата обстановка.
Снимки за спомен от постройките, мястото на нощувката и ние в цялото си „великолепие”. Всичко това отнема време, докато се наканим почти е вече 7:30ч.

       Поемаме по пътя който е в дясно и на изток от постройките, като застанеш с лице на север, по течението на реката, тя трябва да ти е от ляво и на запад. По този път на изток като се тръгне от ляво трябва да остане поточе, което се влива в реката долу при моста, където е чешмата на север. На изток неусетно набираш височина по северен склон на рид/хребет/. Начало на деня енергия и приятно затопляне. Какво ли ни чака пък днес?

       Пътя вече не е чакълиран и се върви спокойно. Трябва да се внимава има доста пресичания с други пътища, да не се хване по грешния. Маркировката не е толкова на гъсто, по на рядко я има. На разклоните което е важно я има, но пак си иска търсене. Може да я забележиш веднага или малко по нататък, навътре по пътя и има напред-назад да се провери. Обикновенно има на верния и вързани бели лентички от велосипедистите навярно, но и не винаги ги има, а понякога не се и виждат веднага.

По пътя някъде въобще я няма при по кратките отсечки между два разклона. При по дългите може да се види на 1-2 места. Има обрасли пътища с паднали дървета, които трябва да заобиколиш, да се провреш или пък прескочиш. Вниманието е ангажирано.

     След около час вървене си се вдигнал и се прехвърляш през билото от север на юг. Започва се слизане към дол по-скоро долина с поляни и мочурливи места, които са в дясно и на югоизток, а пътеката е по северно на границата с гората или в нея. Доста по в дясно и от юг зад долината ограждащи я има възвишения със скали. Предполагам че гова е Мътни дол. Достига се до разклон под формата на буква”Н”. Пътя в дясно през сухо дере е като късата чертичка, след което има назад на югозапад и напред на югоизток. По този път на две стари дървета има от старата „жълто-червена”марка, но до там. Продължавам по пътя в тази посока и нагазвам в мочур с ракита и върбалак. Обратно няма да е това. Грешен път. Търсим верния, но кой е той?

Остава да е този на североизток и с качване на горе, продължението на този по който дойдохме от запад. Много е обрасло, но няма накъде да е другаде. Навеждам се да си взема раницата с поглед на там, точно срещу погледа така наведен на клонка мяркам бяла лентичка видима точно и само по този начин и ъгъл на гледане. Еврика-Ура напред. Това бе най-сериозното размотаване и лутане до тук, преди това се оправяхме много бързо при разклоните почти веднага, а тук зор видяхме. /Това вече не е проблем/.

     След около 10-15 до 20 мин. стигаме до нов разклон. Дървета поляна пейка пред разпадане и пънчета. Разпознаваме го от снмките които сме гледали-Голямата нива. Часът е 9:10 с лутането точно за 2 ч. от горското Елешница сме стигнали до тук-добре. Спираме за кратка почивка, вафличка, бисквика, водичка и отново по пътя си.

      Отначало е по плавно качване след завоя на североизток. Става стръмно и по обрасло, но е проходимо. Не се и качваме към билото по средата на склона завой на пътя на изток и почти по хоризонтал се върви, дори си е малко на спускане, приятно и хубаво. /Сега вече знам, този завой на изток къде води, по добре си е нагоре към билото, нищо че още малко е стръмно и обрасло с капинак вероятно отново нищо че чистихме там/.

       Попадаме в най - голямото препятствие да преминеш Сухото дере. Отначало си помислих като тръгнахме по него на север, че е същото на което се забатачихме преди похода. Бе доста рано за да е то, някъде около 10 поехме в лабиринта на джунглата. Не може да се опише трябва да се мине за да се усети. Търсиш маркировката накъде да вървиш?

Провиране, прескачане, пълзене, претъркулване, на ляво, на дясно, горе, долу, обратно, на единия склон, на другия, по дерето, коприва, шипки, капинак, дърветата са огънати,
наклонени, нападали, стволове преплетени като два гребена, от и с различна дебелина.

       Ясно ни е че всичко това е причинено от ранно падналия сняг миналата есен. Пречупени през средата дебели дървета, изтръгнати с корените, за малките не говорим те са направо на трески. Натръшкано сякаш великан е вилнял навсякъде. Оглеждаш се така ли трябва да е дали си на верен път, тука има марка, но къде е следващата.

        Много трудно но издрапахме до горе, справихме се. Изтощени, изцедени и психически почти пред срив, се съвземаме много бързо, че ще има още една по малка такава порция знаем, дано няма други и колко още има до тогава като време? Ако има и други такива места ще успеем ли през този ден? Синините, охлузванията, изподраното и натъртванията от този ден си личаха поне 2 седмици след края на похода.

       Тъкмо вече сме почти издрапали и телефона звъни, кой ли се е притеснил, а Мечо е.
Спираме вземаме въздух и радостно му съобщавам, спокойно минахме „Рубикона”.
Той също ни успокоява, няма по трудно от това, успели сте, ще завършите, пазете се.

       Следва завой малко под билото на югоизток, заобикаляме връх от юг, на североизток към седловина от изток. От нея се прехвърляме северно от билото по път малко под него, до следващото седло на изток. Слизане към дере горе високо и превал, с друго прехвърляне от север. Обрасло но сравнително добре проходимо, на места е по-трудно. Маркировката се следи, но изисква внимание и концентрация, губим и намираме бързо. Помага и това че макар и трудно забележими, но успявам да следвам дирите на миналите преди нас, явно е че и те са се лутали тук там, ляво, дясно, горе, долу.

      Слизането е доста на долу по северния склон и прехвърляне в ниското на югоизток. Очаквах да има вода някъде тук долу, но като не намерихме малко по-горе обядваме. Имаме нужда от тази почивка и нова доза енергия. За  половин час до 13 ч.-добре си е.

     Продължаваме с изкачването в смесена гора по северния склон в посока на югоизток.
Отново доста трудно се следи маркировката, пътека буквално няма, някакви следи има, но са доста объркващи. Налага се да оставяме раниците, ходим напред или в страни от 50-100 или 200 метра докато не се видят поне 2 марки напред и връщане обратно за багажа и тогава отново. Добре че не е постоянно, а само на 3-4 места се налага.

    Набрали височина отново, почти до билото под него от север, продължаваме на североизток почти по хоризонтал. Излезли сме на изоставен черен път по който се движим нормално, е навсякъде да е така, но е кратка радостта. Все пак глътка отдих.



      Ново изпитание като излязохме на обрасла седловина, превал. Накъде ли ще е пък?
Прехвърляме се от юг на билото и плавно слизане по склона на югоизток. Постепенно се продължава почти по хоризонтал на изток. Пътя си личи, но е с нападали дървета и клони. Провиране, прескачане, заобикаляне, оттренирани вече действия и се справяме.

       Отново прехвърляне през билото и слизане на седло обрасло, но съзираме табела за вода на 200 метра, тъкмо на време идва имаме нужда от това и кратка почивка. Часа е
след 14:30, бавим се до преди 15. Направи ми впечатление че сякаш някой е бивакувал тук, както бе при Цигански. Следите оставени по които се ориентирахме на места са също оставени наскоро. Правим си снимка тук на сравнително чисто от дървета място.



Нямаме много снимки от този ден, поради провирането апарата е прибран по дълбоко да не го повредим, ударим някъде, че имаме вече такава случка точно пред Вихрен. Все пак имаме по някоя снимка на такива сравнително добри места и с гледки.

       Продължаваме на североизток с обхождане по южен склон, сравнително равно с леки слизания и качвания и завои. Препятсвия има, но си е направо песен в сравнение с преди
това и дерето. Скоро достигаме и до нашето си „ любимо деренце”, познахме си го веднага и документираме гледката. Прибираме фотото и поемаме опита го имаме. Справяме се доста добре, а и знаем вече откъде и как можем да минем, накъде да продължим. Съвсем друго си е вече по обхождан маршрут познато място. Знаеш накъде да се насочиш, какво да търсиш и как да го откриеш и преминеш. Тук така, а там така.

     Преодоляно е това препятствие на север. Завой по склоно със стръмно кратко качване.
Може и да се оглеждаме на места как да продължим, но е почти без да се спираме. После на североизток вече всичко си е наред. Успокоихме се справихме се с джунглата, вече и да има проблеми сме абсолютно сигурни че ще финишираме при морето и фара. Часа е 16 още 2 часа до 18 сме на прохода, правим сметки вървейки за утрешния ден.

     Вървим нагоре към обраслата с капинак поляна в гората. От запад от дерето и от северозапад към това южно ребро водят пътища по които дори и да се продължи по дерето, ще те изведат пак на този разклон. Продължава се по източната страна на върха.

/Пътеките вече са разчистени и премаркирани добре, преминаването е дълго но лесно./

         На север достигаме почти до билото, след което се завива на изток и се върви южно от него. При завоя на проучването спряхме за обяд, разпознаваме си мястото-точно тук беше. Тук и нататък на изток тогава не бе минавал никой. Та обрахме всичкия боклук от цвят на балдаран, лепка, тръни, паяджина, шума и какво ли не сипещо се отгоре ни.

     Сега вече се върви по спокойно, личи си че и други са минавали няма го прахоляка. Въпреки това не е лесно да се държи пътеката, има си доста препятсвия по нея. Излиза се на открито място на билото, Вълчата скала. Открива се чудесна панорамна гледка на север. Всичко от почти запад, през север, на изток след Ришки проход и скалите там и чак на югоизток. Няма начин тук да не се направят снимки, за спомен.



     До сега времето бе хубаво, сега задухва силен вятър, заоблачава се, мъчи се да завали. Бързаме още малко напред да сме поне на югоизток, че там е сравнително по чисто. Веднъж да слезем на черния път, ако иска да се излива. Завой на юг и към седло. Качване към отсрешния рид и на изток по него, равно е. Спуска ме се надолу на североизток към пътя. Май ще ни се размине мокренето. Стигнахме пътя и завой по него на изток. Кое време стана, а към 17, добре си е за 1 ч. до тук след измъкването от дерето.

      По пътя все на изток, леко от юг на билото, почти е все с плавно слизане. Тук вече дори не следим маркировката, крачката спори, но и умората си казва думата. Разговора е за това че от Крумовия мост до заслона на Хазим горския не съм го минавал по тоя път. Не очакваме да има  изненади. При разузнаването минах по варианта от север, където си е доста обрасло и не газено. Показването на този участък оставяме за друг път.

     Целия маршрут за утре до Дъскотна го смятаме, е като знака за долар”$” на обратно.
Варианта със северната дъга към заслана на Хазим, а през Рупча и Планиница е южна дъга. Основния маршрут си е по билото правата черта на знака и най-краткото. Утре това от север ще го избегнем, но ще минем през селата, че имам уговорка.

    Така без да внимаваш за маркировката като на автопилот е много по-добре. Пада напрежението и очите се успокояват след постоянното взиране, психическа почивка.
Завоя по пътя и спускането на север. Отново на изток и излизането на превала на прохода. Завиваме на юг, за малко по асфалта. При следващите пътни знаци в дясно.

      Самия превал на прохода е като „Т”образно кръстовище, асфалта е север-юг, а черния път запад. Идвайки от там по-популярния и по-добър вариант е на юг,  но и на север не е грешка. Вече го споменах, но ще повторя събират се при заслона на Хазим горския.

      До превала ни отне още час време. Завивайки на юг се влиза в гората по пряка пътека и избягваш автомобилния трафик и дългото ходене по асфалт, съкращаваш на половина.
Като минавахме по тази пътека имаше паднали дървета на места, а иначе е много приятно. Вода има почти веднага след като тръгнеш по нея, долу в дясно по пътека.

        Сега и тук е почистено и премаркирано. Отбелязано е и мястото от което излизаш на асфалта спускаш се по него на изток и слизаш на Петоструйната чешма с беседка. Местото е удобно за бивак, това е бившия пионерски лагер, личи ако се вгледаш.



За 30-40 мин. по пряката пътека излизаме на Крумовия мост часа 18:23 и снимки.
/Стария мост вече го няма, само паметника пред него от юг стои, пътеката завива точно там за да се продължи/. За днес прехода ни е до тук. Приключи успешно „ада на изтока”.
Утре сутринта ще се върнем отново тук за да продължим нататък по пътеката.

     Нощувката на прохода сме си я уредили предварително, преди да тръгнем на похода.
Трябва да продължим още 10 мин. по асфалта на юг до бунгалата на Горското Немой дере. Те са над пътя от изток, на него има и чешма при отбивка и завой. От долу и запад има вила-хижа на пътното със заведение, но не работят и тогава и сега, беше някога.

     Пристигаме при бунгалата, трябва да има охрана човек не се вижда обаче никой.
Все пак имам телефона на началника на горското разбрали сме се и му звъня. Обхватът се губи, но успяваме да се свържем. Ще трябва да изчакаме малко. Към 19 се появява нужния ни човек и ни настанява в бунголо с беседка отпред. Раниците вътре. Измиваме се и докато е още светло решаваме да вечеряме в беседката. Можеше да стане и на лампа, но вероятноста да бъдем нахапани от комари е 99%. „По важна е рънатъ, тя прай борбътъ”. Банята и прането ще почакат за после. Обаче задължително краката измити и боси по сандали щляпащи си приготвяме вечерята.


     Както всяка вечер и сега правим разбор, отчитаме как сме се движили, къде е било трудно и с проблеми. Прехвърляме наново маршрута в главите си, по лесно се помни. Завои, разклонения, обърквания, какво е можело да направим по-добре, по-удачно. Просто е необходимо, дори и след еднодневен преход, да отчетеш грешките, учиш се. Много добре ни дойде и това че вчера продължихме до Елешница, но и го направихме точно поради това че си имахме някаква представа за това което ни очаква.

      Вечерята ни продължи май малко повече от час, но така си и почива човек от деня. След 20:30 се прибираме в бунгалото.Много уютно, може да се каже луксозно нараво.
Все едно си в апартамент в хотел. Най-доброто в целия преход, изключвайки Емона.

     През банята един по един, а че имахме нужда от това си е ясно. Водата, благодат. Изпираме и простираме отвън. Времето приятно не горещо, ще спим на отворен прозорец, но има комарник. Усрокоили сме и домашните в къщи и за плановете ни.

Продължителност от 7:25-30 на Елешница до бунгалата на Немой дере с всичко в 18:40.